Видимо и невидимо

Видимо и невидимо

07 януари, 2011

Andre Kartesz

Andre Kartesz

 –    С какво ви впечатли тази снимка?

 –   Грабна ме. Изборът, като че ли беше безсъзнателен. Просто я посочих от измежду многото снимки, стоящи пред погледа ми. Не зная какво първоначално ме впечатли точно в тази снимка. Ако знаех, може би нямаше да проявявам такова любопитство към нея и нямаше все още да ѝ се чудя.

 –   Снимката ви е любопитна, нали? Какво според вас задържа погледа ви точно на нея?

 –   На пръв поглед се вижда някакъв човек, може би мъж (въпреки, че може да е преоблечена като мъж жена), застанал с гръб към обектива. Той носи костюм. Вероятно под него е облечен с бяла риза. Стойката му е изправена, като главата му е леко приведена. Той може би е със затворени очи, а може би пък не е. Имам усещането, докато гледам снимката, че човекът на нея е напрегнат и това негово напрежение се предава и на мен. Сякаш той в момента е на път да вземе някакво важно решение в живота си. Струва ми се, обаче, че това не е от толкова голямо значение.

Най-интересен ми е самия човек на снимката. Неговото лице не се вижда. Сякаш то не е важно. Но то бива подсказвано. Иска ми се да можех да видя погледа на този човек. И понеже това няма как да ми се отдаде, имам утехата на въображението. Бих могла да си въобразя какво ли не, но то по-скоро ще е нещо прибавено по отношение на първоначалното ми стъписване, предизвикано от дадена снимка. Снимката може да играе за мен ролята на знак, който да служи като врата, разкриваща безкрайно много възможни ситуации. От подобна перспектива снимката става чудесна.

И може би това е, което задържа погледа ми на нея: мога, когато си поискам, да отида, докъдето си поискам, както и да бъда изненадана от това, къде съм се озовала, само защото съм хвърлила един поглед към тази снимка.

 –   Не смятате ли, че това може да ви се случи с всяка една снимка?

 –  Защо не. В коя да е снимка, различните хора биха привнесли различни смисли. Само че не съм сигурна дали всяка снимка може да отключи у мен възможността за безкрайно много – да речем – интерпретации. И това ми изглежда, че е така, не само, защото не мога да имам пред себе си всички възможни снимки, а главно, защото ми се струва, че не всяка снимка може да бъде преценена от гледащия я като произведение на изкуството.

 –   В такъв случай, какво според вас прави една снимка произведение на изкуството?

 –  На първо време, за мен, условие за това е (колкото и високопарно да звучи), снимка да ми харесва. Току-що казаното, обаче не звучи съвсем убедително и май не отговаря на въпроса.

Произведението на изкуството, по мое мнение, представлява нещо, което докато бива съзерцавано, позволява на съзерцаващия го, да се пренесе – образно казано – в един друг, на очертания от жизненият му (всекидневен) хоризонт, свят. Това ще рече, че снимка, която може да провокира у мен усещането за без-крайност, извън-редност, извън-мерност, не-обятност, не-постижимост и …, снимка, която ме изтръгва от унеса и забравата на всекидневното, снимка която ме хвърля, ако щете – в чистото нищо, за мен е произведение на изкуството.

 –  Казаното от вас, като че ли наподобява една романтическа представа, но дали не казва твърде малко за конкретната снимка? Как мислите, не е ли снимката по-скоро един знак, възпроизвеждащ частично действителността, отколкото знак, представящ я в нейната непоносима тоталност?

 –  Дори разглеждана като знак, частично възпроизвеждащ (условно казано) действителността, снимката все пак се отнася до горе споменатата действителност. Тя може да представлява само повод за помислянето на целостта на съществуващото. Снимката, откривайки пред погледа едно късче от видимия свят, в същото време „говори” и за това, което не може да се види на нея.

Образът се явява конституиращ отсъстващото, липсващото на снимката. И това вече си мисля, че е едно конкретно говорене за снимката. А след като тази снимка (с човека застанал в гръб, с препарираното пиле – може би птицечовка, за харесващите птицечовки и виждащите ги дори там, където ги няма), е способна да провокира сходно говорене, събуждайки въпроси от такъв порядък, защо да не се твърди, с голяма доза увереност, че точно тя открива пред погледа съществуващото в неговата цялост.

 –   Но дали една снимката е винаги натоварена с такава тежка задача…тя не е ли чисто и просто „за да се харесва на окото“ (освен, че може би е дошла на бял свят, защото някаква ситуация се е харесала на нечие око)?

 –   Подозирам, че казвайки – снимката е „за да се харесва на окото”– се имплицира цел в правенето и гледането на снимки. Не виждам защо трябва да се търси пред-полагана цел в дадена снимка, като например – тя да доставя удоволствие. Снимането може да е било снимане, заради самото снимане, както и гледането на снимката да е било просто така, заради самото него.

Говоренето за целостта на съществуващото, в случая, е нещо, случващо вторично (по време). То може и да не се случи и в това няма нищо страшно. Струва ми се, че снимката, или поне тази, не задължава отключването на задълбочени и заплетени разсъждения, привиждащи какво ли не. Тази снимка дава свободата да се говори, както и да не се говори за необятното.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

thomasaquinasbodyandsoul

Тома от Аквино: психосоматичното единство на човека

Tweet Philosophy ~ Една минута философия

Една идея, която те е замислила. Няколко изречения, които са се превъртали. Като учудване по пътя. Touch. Scroll. Next... ~ от Георги Петков

Lux ex Tenebris - Light from The Darkness

Every morn and every night Some are born to sweet delight. Some are born to sweet delight, Some are born to endless night.

Тетрадки

личен блог на Георги Петков

Immanent Terrain

Art After Deleuze 2011-2012

%d блогъра харесват това: