ни, щото

17/01/2014 § Вашият коментар

От дълбините на безпомощния вик, протягам се в нищото, посягам да го сграбча, и вече е мое – нищото. Крясък в полето отлита на юг, няма ги птиците, никога не са били. Клони се стичат в реката, няма я музиката, която се стеле по рамото ти. Отива си и този ден, без мен, защото мен и днес ме нямаше. Не е достатъчно да обитаваш, хубаво е и понякога да оживотворяваш с погледа си (той да не е изпепеляващ доброто, колкото и неуловимо да е станало то). Тъмнината в мен, ще да е повече от светлината. Жалко, а може иначе да е. Тялото е храм, но май че аз съм гробница на бесове (тялото може и това да е). Усещам го как умира, когато съм зла. Боли, но мой извратен механизъм приспива волята и ме оставя да затъвам още и още. Не вярвам, че някои хора са добри, а други зли, но аз съм от вторите.

Реклами

Where Am I?

You are currently viewing the archives for януари, 2014 at alexandra dokova.

%d блогъра харесват това: