Трансцендиране: Камю и Ясперс

Трансцендиране: Камю и Ясперс

Александра Докова,  16.02.2011

 
 

Вниманието ще бъде насочено последователно към Албер Камю и Карл Ясперс и тяхното схващане за трансценденцията. Ще бъде прокарана разграничителна линия между тях на базата на „критерий”, който може да се открие в творчеството на Албер Камю. Става въпрос за т. нар. „скок”, който според него е непозволен и който по-долу ще бъде изяснен или поне ще бъде направен опит за това. В тази работа съзнателно не е отдадено предпочитание на единия или на другия тип схващане, според това разграничение, защото тя не цели това. Интерес представлява разбирането на двамата автори за човека,  постигащ себе си в трансцендирането си.

* * *

Провъзгласената от Ницше „смърт” на бога на Разума, може да се смята за изходна точка за философските построения – като екзистенциализма, – тръгващи от човека или по-конкретно –  изхождащи от неговото живеене и схващащи човека не само като предметно наличен в света, но и като своята собствена възможност. Това, което разкрива човека като възможност, е неговата свобода, превъзмогвайки себе си в един определен свой модус, да осъществи собствено човешкото. Това постигане на себе си е трансцендирането.

Трансцендирането тук се схваща като възможност или по друг начин казано – способност на човека да надхвърля конкретните граници (определености) на своята битийна даденост. Под „битийна даденост” се разбира, най-общо казано, историчното битие на човека, имащо своите параметри например в дадена традиция, култура, идеология или общество. Би могло да се каже, че философията като метафизика се стреми да разкрие и изясни тези извънисторични условия на човешкото съществуване, които му се разкриват в онези моменти, когато човек е завладян от чувството за абсурда или в т.нар. гранични ситуации, когато „веригата на всекидневните действия е разкъсана”.[1]

 „Скокът”, който Камю смята, че някои мислители правят, в това число и  Ясперс, се изразява в това, че абсурдът се превръща в критерии за един друг свят, който за разлика от реалния, напомнящ може би съновидение, е действителен и приютява в себе си човека.  Доколко такъв възглед е коректен спрямо философските построения на критикуваните от Камю мислители, е друг въпрос. Важното тук е, че той се обявява категорично срещу всякакви опити за градене на каквато и да било „метафизика на утехата“.[2]

Израз на този „скок” при Карл Ясперс, според Албер Камю, е вярата в Бога и откриващите се на човека смисли (от Него), благоадрение на които човек престава да бъде самотен (заедно с другите като него) в пустия и безприютен свят, където „невъзможността да знаеш е доказана, а неспасяемото отчаяние – единствен начин на поведение”.[3]

* * *

За изходна точка при Албер Камю може да се приеме положенето, в което човек се сблъсква с собствената си непонятност и тази на света. В първия момент, у човека нахлува безпокойството, страха от перспективата, разкрила се пред него: картината, показваща му, че някой ден със сигурност ще умре и това ще е вероятно „най-личното“ му преживяване. Заедно със страха идват и размишленията. Мисленето е разнищване, казва Камю.[4]

Албер Камю

Албер Камю

Безпредметно да се отрича напълно разума. Според Албер Камю, разумът може да бъде действен в човешкия опит[5] и той несъмнено играе своята роля в предизвиканото усещане за абсурд, умиращо, когато човекът не се „взира“ в бездната.[6] Мисълта, преди всичко, е човешкият стремеж да се „единява“.

Разсъждението се стреми да бъде „вярно” на очевидността, която го е предизвикала. Именно абсурдът е тази очевидност. Тя е „разделението между разума, който желае, и света, който разочарова”. Абсурдът е в стремежа към единство, разпръснатия свят и свързващото ги противоречие.

От тук изниква и най-важният според Камю въпрос,[7] на който философията трябва да може да даде отговор: струва ли си животът да бъде живян?[8] Критерият според, който се определя кой въпрос е по-значим от друг се съдържа в постъпките, които е способен да предизвика.[9] В случая –  дали човек да избере да бъде или да не бъде.

Камю е далеч от идеята да определя ценността на живота през това, че човек е божие творение или пък е ценен с оглед на някаква цел, която се предполага да постигне. Критерий представлява самият живот. Албер Камю, както сам казва, се стреми да се отдалечи от всякакъв интелектуализъм, който загърбва конкретното живеене на човека и стои на страна от неговата участ. А тя е абсурдна. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, „чиито зов отеква дълбоко в душата на човека”. Сам по себе си светът е неразумен и това е, което може да се каже за него .[10]

Човекът според  Албер Камю не е нито образ и подобие на Бога, нито венец на природата, нито носител на световно-историческия прогрес. Няма предопределение в човешкия живот. Човекът е неуловим. Той не може да бъде описан, представен и сведен до някаква абстракция. Той е непознаваем, постоянно убягващ на себе си. В опита си да се разбере, той се превръща в чужденец. Без илюзиите си, човекът се чувства чужденец. Това е състояние на отчуждаване на човека от неговия живот и то собствено, е усещането за абсурда.[11]

Самоубийството е равносилно на признание, че човек е надмогнат от живота, че не го разбира, че не може да го понесе. Ала приеме ли се, че човек продължава съществуването си само заради придобитият навика, то съзнателно избраната смърт, все пак може да се тълкува и като знак за осъзнатата безсмисленост на всекидневието и смехотворната същност на навика да се живее.[12]

Това, че утрешният ден може и да не дойде е условието за същинската свобода на човека. Ако абсурдът отнема всички шансове за вечна свобода, то той възвръща и събужда свободата за действие.[13]

Двата основни проблема, който човек е длъжен да признае и приеме според Камю са, че човекът може да разчита единствено на себе си, и че вселената действително е безразлична към неговата съдба. Животът представлява една непрестанна борба и всички хора са като Сизиф – обречени да бутат непрестанно и нагоре своя камък.[14] Може усилието да изглежда напразно, но то е единствената възможност за човека да „победи” абсурда.

Сизиф е по-слилен от своята скала, в миговете, когато волята му позволява да продължи безсмисленото си дело. Докато гледа как скалата се спуска надолу по сколона и знае, че отново ще я избута до върха, той е надмогнал абсурда. Приемането на абсурда при Камю, като готовност да се живее въпреки него е трансцендирането. То прави човека човек. Не случайно „Митът за Сизиф” на Албер Камю има за мото „не се стреми към безсмъртен живот, моя душа, а открий полето на възможното”[15]. Нито бунтът, нито самоубийството при Камю преодоляват или елиминират абсурда. Само неговото приемане е някакъв изход или по-скоро – възможност.

* * *

Абсурдният човек, описван от Камю не отхвърля до край разума, въпреки, че приема и ирационалното. Така той обхваща „всички дадености на опита”. Именно поради тази причина абсурдният човек е по-малко склонен да извърши „скок”, благодарение на който нему да се разкрие бог или някаква надежда за друг живот.

Карл Ясперс

Карл Ясперс

За Карл Ясперс човекът също е захвърлен в реалния свят. Но той има и стремеж да надхвърли този реален свят. Оказва се, че реалният свят наподобява съновидение. Самият (ф)акт на осъзнаването му като такъв, постулира със себе си един друг, действителен свят – непостижим, нереализируем, ала все пак необходим като смислозадаващ  хоризонт. В постулирането на действителност, противостояща на реалността, според Камю се извършва непозволеният от Карл Ясперс „скок”.[16] Но как се стига до него?

Човек, по думите на Карл Ясперс, не може да постигне себе си нито изхождайки от света, нито изхождайки от историята. Обръщайки поглед към природния си произход, човекът изгубва съзнанието за самия себе си (отъждествявайки се с природното). В стремежа си да се разбере откъм историчната си страна, човекът пък губи съзнанието за изначалната си отговорност.

Чрез отговорността хората стават самите себе си. Ала може ли човекът да се разбере чрез свободата на „вътрешните” и „външните” действия, се пита  Ясперс. Той твърди, че макар достигането на дълбочината и корените на човешкото самосъзнание да е възможно, екзистенцията на човешката свобода не може да бъде разбрана. Човек няма способ да надхвърли възможностите зададени му от неговия въресветовен и исторически модус на биване. Това е така, защото хората не са се самосъздали. Те не са продукт нито на наличното (предметното, природното) битие, нито са произлезли от свободата, която е тяхна възможност.[17]

Карл Ясперс разделя битието на три области. Те кореспондират с разбирането му за природата, историята и обхващащото. Към тези области се отнасят и типовете познание, за който Карл Ясперс говори – естественото, научното и историческото, занимаващи се с явяващото се в субект-обектното разделение съществуващо, като битието-в-света, човешката екзистенция и обхващащото, чието представяне е в проявилото се разделение, поставено отвъд субект-обектното (разсъдъчно) разделение,[18]което включва в себе си в еднаква степен и природата, и историята. Последното Ясперс нарича „основно познание“.[19]

Човек едновременно пребивава във разсъдъчно отчленените три области на битието. Философстването насочено към битието-в-света се разглежда от Карл Ясперс като „ориентация в света“.[20] Насочено към историчното битие или екзистенцията – философстването, е някакво проясняване (осветляване) на екзистенцията, а стремящо се да постигне трансцендентното – философстването се проявява като метафизика или един естествен и нестихващ стремеж на човека по абсолютното, който никога не може да успокои себе си, понеже обхващащото (или трансценденцията) е непостижимата граница на човешкото битие и мислене и като хоризонт, тя винаги се отмества, изплъзва се от „погледа”, въпреки че го води и притегля към себе си.[21] Истината според Карл Ясперс е „незавършимо, бзкрайно движение”.[22]

Това, което може да доведе човека до осъзнаване на неговата екзистенция, е тълкуването на „шифрите на Бога” ставащи видими в граничните ситуации. „Шифрите” възникват от преживяването на свободата.  Шифри се наричат значенията, които не изчезват чрез посочването на това, което означават. Те не означават нещо, но все пак означават. Представите, съдържанията на мислите и картините, явяващи се пред човека имат някакво значение – те не съществуват само като такива. Но те не са собствено знаци,[23] според Карл Ясперс, защото в сферата на предметността, нещо може да бъде знак на друго, а шифрите разкриват това, което наистина е, и което остава с безкрайно променящи се значения. Шифри могат да бъдат „реалности, представи на фантазията, съдържания на мисленето”.

Няма рационална система, която да може да обхване шифрите. Единяващото ги, е Бог. В субект-обектното разделение шифрите са едновременно субективни и обективни. Субективни – защото се създават според човешките представи, модусите на мислене и възможността или силата на схващането. Обективни са, доколкото в тях проблясва нещо „противостоящо” на човека – шифрите „проникват” от трансцендецията (всеобхващащото) към хората.[24]

Карл Ясперс, за разлика от Албер Камю, смята, че има утеха за самотния човек в безмерния, безмълвен свят. Когато човек се озове сред другите човеци, природата за него се превръща във „втори план“, чиито тъмнина и безприютност вече не го подтиска или плаши. За Ясперс, човекът е „комуникативно същество“, а комуникацията се състои в т.нар. „общуване в истината“.[25] Ясперс е убеден, че само в „общуването в истината“ човекът постига себе си.

 * * *

Може и в тази студена и безприютна вселена за човека да няма утеха (Албер Камю), но въпреки това, има все пак „какво да се направи“. Човекът е свободен да бъде, стига да има волята за това. Живеещият в тотално безсмислие човек може и е длъжен да продължи, защото само така той става човек. С ясното съзнание, че се е отправил към бездната, съзерцавайки я, абсурдният човек се смее.

Мигът на осъзнаването на абсурда е мястото на пречупване – моментът, когато човек е най-уязвим. Това е моментът на радикалния му избор – да бъде или да не бъде.

Смъртта със своята неизбежност е смислозадаващият хоризонт, от който и произтича философстването, в смисъла му на метафизика (Карл Ясперс).

Метафизиката е винаги актуална и винаги е имала бъдеще. Изразявайки единството на човешкото битие, а не неговия разпад в нищото, метафизиката се явява някакво тълкуване на абсолютното в смисъла му на трансцендиране.


[1] Камю, А., Митът за Сизиф, Народна култура, София, 1982, 109.

[2] Колет, Ж., Екзистенциализмът, „Одри”, Враца, 2005, 87.

[3] Камю, А., Митът за Сизиф, Народна култура, София, 1982, 118.

[4] Пак там – 103.

[5] Пак там – 127.

[6] Пак там – 140.

[7] Действително сериозният философски проблем, така става проблемът за самоубийството. (Пак там – 101.)

[8] Пак там – 136-137.

[9] Камю, А., Митът за Сизиф, Народна култура, София, 1982, 102.

[10] Пак там – 115.

[11] Пак там – 104.

[12] Пак там – 103.

[13] Пак там – 142.

[14] Уотсън, П., Модерната мисъл, т.2, Кръгозор, София, 2005, 20-21.

[15] Пиндар, III питойска ода.

[16] Дали Карл Ясперс наистина прави такъв „скок” и постулира такав адействителност, е тема стояща извън обсега на това разглеждане.

[17] Ясперс, К., Малка школа за философско мислене, ГАЛ-ИКО, София, 1995, 53.

[18] Субект-обектното разделение при него е основна структура на съзнанието.

[19] Пак там – 51.

[20] Човек се ориентира в света с помощта на „всеобщо влаидното научно схващане”, но то не позволява отиване отвъд явяващият се реален свят. Разкъсващо „оковите на този свят” може да бъде философското познание. (Пак там – 46.)

[21] Изглежда, че познанието бивайки привлечено от границите се осъществява „само за да изпита тези граници.”

[22] Пак там – 165.

[23] „Но това не е значението като знак. В рамките на предметността нещо може да бъде знак на друго, като марката на една стока, пътепоказателя, съкращението и т.н.” (Пак там – 132-133)

[24] Ясперс, К., Малка школа за философско мислене, ГАЛ-ИКО, София, 1995, 132-135.

[25] Пак там –  52.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

thomasaquinasbodyandsoul

Тома от Аквино: психосоматичното единство на човека

Tweet Philosophy ~ Една минута философия

Една идея, която те е замислила. Няколко изречения, които са се превъртали. Като учудване по пътя. Touch. Scroll. Next... ~ от Георги Петков

Lux ex Tenebris - Light from The Darkness

Every morn and every night Some are born to sweet delight. Some are born to sweet delight, Some are born to endless night.

Тетрадки

личен блог на Георги Петков

Immanent Terrain

Art After Deleuze 2011-2012

%d блогъра харесват това: