„Не-другото” при Николай от Куза
Творчеството на Николай от Куза гравитира около няколко взаимно проникващи се теми, имащи хоризонта си в питането за Бога. Това са: идеята за ученото незнание, неоплатоническото схващане за единното и идеята за съвпадението на противоположностите. Николай от Куза се стреми да се занимава с „непостижимото, в чиято простота съвпадат противоположностите”, както и с „начина на познание, подобаващ на това непостижимо”.[1]
Николай от Куза
За Николай от Куза е несъмнено, че Бог съществува. По думите му, отстрани ли се Бог, нито ще съществува нещо, нито то ще може да бъде познавано.[2] Вниманието на Кузанеца е насочено към това, как да бъде направено по-адекватно мисленето и говоренето за Бога.
В произведението си „За не-другото” той назовава Бога „не-другото”. Николай от Куза смята, че това понятие доближава най-много същността на Бога без обаче да я постига. Ето защо, не-другото ще бъде разгледано от перспективата на разбирането за спецификата и обхвата на познанието, идващи от определеността на човешкият ум.
Николай от Куза твърди, че Бог е непостижим за човешкото познание.[3] И за Бога се знае, че е, но не и какво Той е. [4] Това обаче не означава, че за Него не бива да бъде мислено и говорено. Николай от Куза твърди, че не-другото е абсолютно понятие, видимо за ума, ала непостижимо по друг начин.[5] То се явява граница и цел на човешкият ум, чието битие е конституирано и нормирано от него.
Според Николай от Куза какво човек може да знае ще се открие, едва когато се разбере начина, по който не-другото определя себе си и всичко останало.[6]
Кузанецът пред-полага абсолютния максимум и абсолютния минимум като съвпадащи при Бога. Съществено е да се отбележи, че според Николай от Куза, а Аристотеловия логически инструментариум не е подходящ за изследването на истината, защото чрез него не може да бъде мислено действителното съвпадение на противоположностите.[7]
Една от причините Николай от Куза да се застъпва за действителното съвпадение на противоположностите, някои изследователи откриват в обосноваването абсолютната мощ на Бога, за който няма нищо невъзможно.[8] Той разгръща и сгръща всички неща. В книгата „За ученото незнание”, проблемът за абсолютното единство, съдържащо в себе си всичко[9], е пространно разгледан. Абсолютното единство от себе си разгръща съдържащото в себе си като събрано и просто.[10]
В абсолютната големина, Бог се открива като единство, равенство и връзка.[11]На първото единство се противопоставя единството на множествеността. То бива извеждано по непостижим начин от абсолютното единство, и се нарича универсум.[12] Универсумът, според него, разгръща абсолютното в „рамките на вида”.[13] Ето как чрез разгръщането към абсолютното битие се „добавя” конкретното. Това позволява сътворените неща да се разглеждат като безкрайно различни от своят Създател[14]. Както и създава за човешкия ум непреодолима пропаст да постигне Бога в неговата същност.
Бивайки положен в сътворения свят, човешкият ум[15] се възприема като образ на божествения първообраз. Николай от Куза твърди, че Божественият ум е формата на реалния свят[16], а човешкият – на разумно пред-полагания. Затова човек произвежда мисловни предмети, които представляват явяващите се образи на божествените творения.[17] Поради това обстоятелство, човешкото познание се занимава само с образа или другостта. А тя винаги допуска повече или по-малко. Заради това всяко познание, бивайки сравнително[18], се ползва от помощта на пропорцията.[19]
Човек не може никога да познае абсолютната истина, защото неговата мисловност е винаги в релация. [20] Според Николай от Куза, винаги е налична дистанция между мислещият и неговия мисловен предмет.[21] Между другото, Кузанецът смята, че човешкият ум разграничава отделните неща по род, вид, време, място и други условия, но никога не достига до същността на тези неща.[22]
В този ред на мисли, човешкото познание може да бъде единствено някакво предположение за подобното на истината.
Познанието е извървяване на път, който има за свой хоризонт истината. Същинската истина на всички неща както и тази на човешкия ум е само при Бога. Мисленето при Николай от Куза е своеобразна непрекъсната диалектика, която интелекта разиграва. Тя никога не достига до едно крайно и удовлетворително положение.[23] А „резултатът” от това търсене на ума е някакво приближение до истината. [24]
Понятийното познание, характеризиращо се с една същностна неопределеност, остава повече или по-малко на повърхността. С помощта на метода на приближение човек може да се докосне до истината за отсамния и отвъдния свят. Но метода трябва да е съпътстван от ясното съзнание за безсилието на понятията, с които се борави, пред последната действителност.[25] Знаещото незнание бива убедено, че „пропорционално познатият предмет се губи в мрака на безкрайното.”[26]
За Николай oт Куза „всяко усилие на човешкият ум трябва да се насочва към онази висша простота, в която съвпадат противоположностите. Единството на противоположностите, което по същество остава непознаваемо, става по-разбираемо чрез математически сравнения.[27] С тяхна помощ Николай от Куза показва как дори сигурното, съдържащо се най-вече в математиката, е непостижимо в безкрайната му пропорция.[28] Така например, в безкрайността безкрайната линия притежава присъщото на крайната линия, но във възможност.[29]
Понеже Бог не може да бъде схванат от интелекта, Той трябва да бъде доближаван символично.[30]
Според Николай от Куза, „не-другото” е името, което е най-подходящо за обозначаване на божествената действителност. То е и пределното, до което може да се достигне в отнасянето към Бога.
Интересно е, че за Николай от Куза, отрицанието в мисленето предшества утвърждението.[31] Отрицанието за него е такъв принцип на утвърждението, че ако бъде премахнато то, премахва се и самото утвърждение. Отрицанията, според мислителя, насочват погледа към каквото.[32] И може би не случайно е, че Бог – първият по битие – Николай от Куза, нарича „не-другото”.
В този ред на мисли, по отношение на Бога се достига до това, че Той е, без да може да се знае какво е. Николай от Куза твърди, че в произведенията си се позовава на Дионисий Псевдо-Ареопагит и по-конкретно е повлиян от неговата мистическа теология.[33] В апофатическата традиция дори негативните предикати, които искат да изкажат превъзходството и неповторимостта на Бога, по никакъв начин не обозначават самата божествена същност. Използваните характеристики не се изказват според самия предмет[34] и по този начин не казват какво Бог е. Трябва да се отбележи, че не-другото не обозначава божествената същност, а насочва човешкото същество към Нея.
Би могло да се привиди, че не-другото, бивайки пределното, до което може да се доближи мисленето, се явява и условие за възможността на това мислене. Но едва ли е уместно да се говори за не-другото единствено като някакъв принцип създаващ единството на интелекта. Не-другото препраща към реалността, в която човешките същества са положени, но и пред която са изправени в мисленето си.
Ала резултатът от мисленето за самата тази тоталност, която е Бог, е противоречив. Бог не може да бъде описан със средствата на човешкия разум, защото поради спецификата на човешкото мислене, Бог би се оказал ограничен. Но Той и не може, да не може да бъде мислен, ако представлява някаква тоталност. Ако не може да бъде мислен, Той няма да е тоталност, защото няма да се явява в сферата на мисленето. Не следва ли от това, че тоталността, за да е такава, каквато следва да бъде, за нея, едновременно трябва да може и да не може да бъде правено познавателно отнасяне? Оказва се, че не-другото се познава както чрез знание, така и чрез незнание.[35]
Както беше споменато, със средствата на разума, божествената същност не може да бъде постигната. Но е възможно, чрез някакво подобаващо име, човек да се доближи максимално[36] до умонепостижимото.
Как, обаче, е редно да се спекулира за не-другото? Ако в сферата на контингентното нещата се намират в отношения едно спрямо друго, а не-другото, като стоящо над тях, се отнася към всички тях, не е ли уместно да се твърди, че не-другото наподобява нещо като релация на релацията?
Едва ли, защото както в своята математика така и в сферата на метафизиката Николай от Куза се стреми да покаже как не-другото и другото не са противопоставени[37] и не се намират във взаимно отношение. Не-другото, разбрано като неограничено от нищо, няма на какво да е друго.[38] В този смисъл, ако в не-другото има някакво „друго”, отречено с частицата „не”, не означава, че не-другото е някаква логическа релация.
Бивайки безгранично, не-другото е различно от биващите неща, които по отношение на останалите биващи, са „нещо друго”[39]. Но тогава то не е ли тяхно друго? Не, не е, защото то следва да се разбира като „преди другото”.[40] При Николай от Куза всяко едно, което е определено като друго, е предпоставено онтологически от не-другото.[41]
Но ако не-другото не е друго на сътворените неща, то то не би ли било същото като тях?
Получава се, че не-другото, от една страна е не-друго, защото не е и не може да е друго на каквото и да е, от друга страна, то е не-друго с акцент, че не е друго, т.е., че е „същото”. С уточнението, че ако Бог присъства във всичко, то самите неща не са Бог.
Ето как за Николай от Куза символичното име на Бог – не-другото прави въможно мисълта да бъде насочвана както към трансцедентността на Бога, така и към Неговата иманетност.[42]
Не-другото не е някаква релация, защото отношенията произтичат от човека като мислещ благодарение на спецификата на неговият ум. А и вероятно, защото за интуицията на Николай от Куза в неговите търсения не е привично да тръгне в размишленията си от отделното нещо, а от Бога като не-другото, което е принцип на единното, а единното от своя страна, е принцип на едното и многото.
В познавателен план, не-другото служи като символ, насочващ към Този, който е отвъд всяка спекулация, сетива, разум и интелект.[43] То, бивайки пределното пред-полагане извършвано от човешкият ум, се явява изходната позиция за мистическото съзерцание на Бога. В този смисъл, не-другото е онова, което насочва към първоначалото на всички неща.
***
[41] Clyde Lee Miller, Reading Cusanus: Metaphor and Dialectic in a Conjectural Universe (Studies in Philosophy and the History of Philosophy), Catholic University of America Press (September 2002), 186.
[42] Clyde Lee Miller, Reading Cusanus: Metaphor and Dialectic in a Conjectural Universe (Studies in Philosophy and the History of Philosophy), Catholic University of America Press (September 2002), 180.
alexandradokova
Вашият коментар