ни, щото

17/01/2014 § Вашият коментар

От дълбините на безпомощния вик, протягам се в нищото, посягам да го сграбча, и вече е мое – нищото. Крясък в полето отлита на юг, няма ги птиците, никога не са били. Клони се стичат в реката, няма я музиката, която се стеле по рамото ти. Отива си и този ден, без мен, защото мен и днес ме нямаше. Не е достатъчно да обитаваш, хубаво е и понякога да оживотворяваш с погледа си (той да не е изпепеляващ доброто, колкото и неуловимо да е станало то). Тъмнината в мен, ще да е повече от светлината. Жалко, а може иначе да е. Тялото е храм, но май че аз съм гробница на бесове (тялото може и това да е). Усещам го как умира, когато съм зла. Боли, но мой извратен механизъм приспива волята и ме оставя да затъвам още и още. Не вярвам, че някои хора са добри, а други зли, но аз съм от вторите.

Реклами

.

23/02/2013 § Вашият коментар

разминаваме се, винаги. имахме бъдеще! липсва ни настояще. къде са миговете? ти ли ги взе? защо отнесе със себе си спомена? къде си ти? не те усещам. не те вдъхвам. разпиляхме се. разредени сме вече, когато се срещаме. мъгляв е погледът ти, няма те в него. но ти не се криеш. ти не си тук. защо те търся там, където никога не си бил? да. този сън беше по-истински от кошмар. ние действително бяхме. и никога не се връщаме. ще си въобразим, че си спомняме. отминалото не се съживява. паметта не е всесилна. тя поражда образи и призраци. тя се храни с измислици. аз те измислих.

Where Am I?

You are currently browsing the сънища category at alexandra dokova.

%d блогъра харесват това: