ни, щото

17/01/2014 § Вашият коментар

От дълбините на безпомощния вик, протягам се в нищото, посягам да го сграбча, и вече е мое – нищото. Крясък в полето отлита на юг, няма ги птиците, никога не са били. Клони се стичат в реката, няма я музиката, която се стеле по рамото ти. Отива си и този ден, без мен, защото мен и днес ме нямаше. Не е достатъчно да обитаваш, хубаво е и понякога да оживотворяваш с погледа си (той да не е изпепеляващ доброто, колкото и неуловимо да е станало то). Тъмнината в мен, ще да е повече от светлината. Жалко, а може иначе да е. Тялото е храм, но май че аз съм гробница на бесове (тялото може и това да е). Усещам го как умира, когато съм зла. Боли, но мой извратен механизъм приспива волята и ме оставя да затъвам още и още. Не вярвам, че някои хора са добри, а други зли, но аз съм от вторите.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

What’s this?

You are currently reading ни, щото at alexandra dokova.

meta

%d блогъра харесват това: