Понятието за биващо в метафизиката на Уилям от Окам

Разглеждането на понятието за биващо при Уилям от Окам, разбира се, предполага вникване в метафизическата програма на този мислител. Но има ли наука за биващото като биващо при Окам? Дали семантичният подход, приложен към традиционните метафизически въпроси не дискредитира самата метафизика?

От гледна точка на едно разбиране, според което Метафизиката има за свой предмет биващото, доколкото е биващо, би могло да се твърди, че Окамовият философски проект превръща метафизиката в някаква наука-фантом. Има изследователи, които са на мнение, че необходимостта от метафизика при Окам отпада, защото логиката придобива пълномощията да обясни начина на предициране на термина биващо, а другите естествени науки поемат задачата да разглеждат биващите, към които терминът се суппонира.

Тук е мястото да се отбележи, че опита да се реконструират собствено метафизическите възгледи на Окам, касаещи въпроса за биващото и статута на метафизиката изправят читателя пред огромна трудност, понеже твърденията касаещи именно тези въпроси са разпръснати в отделните му съчинения и не съществува систематично тяхно изложение. На различни места в творчеството му се срещат изказвания, които недвусмислено заявяват, че разглеждания там проблем попада в компетенциите на метафизиката.

Липсата на коментар към Метафизика трудно може да служи като основание за наличие на тенденция към разрушителна критика на Първата философия, върпреки че не малко изследователи поддържат тезата, че това е знак, ако не за друго, то за издигането на претенция за преосмисляне компетенциите на метафизиката.  Друг въпрос е, че в коментара си към Физика, Окам споменава за бъдещите си намерения да изготви подобен текст.

„Метафизиката“ на Окам

За него е някак саморазбиращо се, че метафизиката е възможна. Въпросът е в това, как тя е възможна? Какво се разбира под метафизика при Окам?  Неговата онтология, в смисъл на учение за битието, традиционно се обсъжда с оглед на разсъжденията му по повод трансценденталните определения, също и на разглеждането на категориите и се определя като номиналистка именно с оглед на тези два пункта. Решението му е израз на критичната нагласа, която проявява към концептуалния реализъм – универсалното не е в самите неща. Като свидетелство за т. нар. онтологически редукционизъм на Окам се привежда свеждането на категориите до две абсолютни – субстанция и качество (с оглед на някои теологически въпроси се допуска като абсолютна и категорията релация).

Проблематично при Окам е и говоренето за Метафизиката като трансцендентална наука. Разбирането му за истината не свидетелства в полза на твърдението, че при него се открива традиционно трансцендентално учение, въпреки, че той нарича понятията биващо, едно  и благо трансценденталии – истината се схваща като свойствена само на пропозицията.

За да се разбере мястото на понятието за биващо в метафизическата му програма, е важно да се открои, какво Окам предпоставя, а това, което той със сигурност предпоставя, и върху което може да се каже, че се крепи цялостната му мисловна постройка, е допускането, че съществува само единичното.

Онтологическия приоритет на единичното

Окам предпоставя, че Бог твори множество конкретни отделни биващи. Бог е непосредствената причина за всяко сътворено. (Бог не твори според някакви неизменни образци или идеи в своя ум, доколкото такива според Окам биха компрометирали неговото всемогъщество).  Всичко, което е, е индивидуално по произхода си. То е контингентно с оглед на наличното си битие, което ще рече, че не е необходимо да е. Отделното нещо не се мисли като числово умножаване на дадена обща същност. Въпросът за индивидуацията става несъстоятелен, доколкото не се провежда разлика между същност и съществуване в отделното биващо. Същността и съществуването са различни имена за нещото, което е биващо в реда на нещата или е нещо, за което не е противоречиво да бъде в сътворения от Бога ред.

Не е маловажно да се отбележи и кое е изначално гарантиращото възможността за научно знание, след като в действителност няма нищо друго освен единичното. Структороопределящ момент за контингентното и за необходимото битие е формалното изискване за логическа необходимост – законът за непротиворечието. Бог може да направи всичко онова, което не включва в себе си противоречие и научното знание е възможно и основано на логическа необходимост.

Познава се конкретното. Опитното знание придобива огромна значимост, понеже, в определен смисъл – цялото познание е такова. Тук няма да се навлиза в дълбочина в познавателната му стратегия, която може да се разглежда като следствие на допускането, че съществува само индивидуалното. Основанията биват свеждани до тяхната безусловна необходимост и обосноваването е белязано от методическата редукция на обяснителните принципи. Окам предпоставя, че за всяко научно знание   валиден е принципът (формулиран в коментара му към сентенциите): „Нищо не трябва да се приема без собствено обосноваване, освен ако не е самоочевидно, или познато в опита или потвърдено чрез авторитета на Светото Писание“.

Теория за суппозицията при Окам

Учението за суппозицията, развито от Окам, се занимава с установяване на начина, по който научните изрази се отнасят към единичното. По друг начин казано – чрез теорията за суппонирането на термините се добива представа, за това как чрез познаване на твърдения се разбира нещо за предметите, за които са подставени термините.

Очевидността на дадено съждение се основава върху непосредствената или опосредстваната очевидност на термините, от които е съставено изречението.  Необходимо е да е известно значението на термините в съждението – съждението следва да се предшества от знание за изказваните мисловни съдържания. Ако става дума за от себе си известни пропозиции, като цялото е по-голямо от частта, то няма нужда от последващо обосноваване, защото ако се знае какво е цяло и какво е част, то очевидността на твърдението е несъмнена. При контингентните съждения обаче не е така и очевидността не може да се изведе от познаването на значението на термините,  затова необходимо е да се извърши опитна проверка.

Разглеждането на понятието за биващо и представата за метафизика следва да бъдат поставени в контекста на терминистичната логика, развита от Окам. Най-общо казано терминистичната логика се занимава с езиков анализ. Тя изследва правилната употреба на знаците, за да могат да бъдат изработени коректно термините, които се схващат като знаци за предмета в душата. Термините са записани, произнесени и умопостиганти, като последните се наричат още ментални знаци, понятия или интенции на душата и в последна сметка биват отъждествявани от Окам с акта на разбирането. Така интелектуалния акт е терминът, който е универсално отнесен, без да се отнася до нещо универсално (извън ума).

Понятието изказва нещо в душата. То има функцията да представя  някакъв различен от него реално съществуващ предмет. Важно е да се отбележи, че адекватния посредник на научните твърдения е менталният език Едно и също означаемо имат изказаният, записаният или умопостигнатият знак. Различието минава по линия на непосредствеността, присъща да дадената интенция на душата. В рамките на теорията за суппозицията на Окам субектът и предикатът суппонират (биват подставяни) за някаква сигуларна даденост.

Има три възможности, при които даден термин може да бъде подставен за нещо. 1. Персонална суппозиция – когато терминът е подставен за своето значение. Терминът, в случая представя някакво индивидуално биващо („Сократ е човек“). Терминът заема мястото на обозначавания от него предмет.  Той суппонира сигнификативно. 2. Даден термин суппонира просто, когато представя някаква интенция на душата, но не се използва сигнификативно („Човек“ е понятие.) Терминът се подставя за самия себе си – човекът е вид. 3. Материална – когато терминът представя произнесения или записания езиков знак. („Човек“ е дума.)

Терминът ‘биващо’

Първата част от Сума на логиката Окам посвещава на различните видове термини. След представянето на няколко разделения (1-13), Окам  се спира на термините (имената) от втора интенция (14-37) в тази част той разглежда проблема за универсалиите и петте предикабили. В глава 38, започва разглеждането на термините от първа интенция, както следва: „След като стана дума за някои термини от втора интенция и някои по второ именуване, трябва да се види как стои работата с термините от първа интенция. По този начин се въвеждат категориите (към първа интенция принадлежат категориите). Най-напред трябва да се споменат някои термини, общи за всички неща, независимо дали са предмети, които са знаци или пък които не са знаци. От този тип са „биващо“ и „едно“. Учението за трансценденталиите се разгръща в параметрите на развитата от него терминистична логика и от тази перспектива следва анализ на понятието ens.

38-ма глава се занимава с термина биващо (ens), който се нарича трансценденталия, а глава 39 с „едно“, за който се казва, че е афекция на биващото (passio entis). Глава 40 продължава с това, което стои по-долу от биващото (de inferioribus ad ‘ens’) – а именно десетте категории. Преди анализа си на категориите Окам въвежда трансценденталиите като отделна група термини. Те са общи за много неща и обозначават както знаци, така и неща, които не са знаци .

Термини от първа и втора интенция

В 11 глава на Сума на логиката Окам разяснява различието между термини от втора и от първа интенция, където трансценденталиите вече са въведени. Термините от втора интенция обозначават интенции на душата, които са природни, а не конвенционални знаци. Термините от първа интенция, се наричат всички различни от споменатите имена, които обаче обозначават някакви предмети, които не са нито знаци, нито следствия от такива знаци. От този тип са всички имена като: човек, живо същество, Сократ, Платон, белота, бяло, биващо, истинно, благо и подобните на тях, които строго обозначават предмети, които не са знаци, създадени, за да бъдат суппонирани за други предмети. Някои пък обозначават без прокарване на някаква разлика както такива предмети, които не са части на съждението или речта, така и знаци от този тип. Сред тях са такива имена като биващо, нещо и подобните им.

Като примери за термини от първа интенция Окам привежда и категориялни термини, и трансцендентали – човек, бяло, биващо, едно благо. Но в стъщото време, е учудващо, че въвежда дистинкция в групата на имената от първа интенция, което донякъде релативизира противопоставянето им с тези от втора интенция – някои от тези термини обозначават само предмети/ неща, други обозначават и предмети, и знаци. Той не упоменава към какъв подклас въпросните термини се отнасят, но в края на 11 глава пояснява, че някои термини от първа интенция неутрално обозначават неща, които не са части на пропозиция, както знаци. Термини от такъв вид са предмет (res), биващо (ens) и нещо (aliquid).

В Сума на логиката, 11, Окам въвежда положение, което приема в 38 глава се приема за дадено – трансценденталиите са отделна група термини от първа интенция. Отличитено за тях е да бъдат общи за всички неща в семантичен смисъл – те мога да обозначават както знаци, така и неща, които не са знаци. За пример може да послужи термина „истинно“ (verum), който обозначава пропозиция, но също и възможността за познаване на предмета (intelligibility). Забележително е, че трансценденталните термини, въпреки, че обозначават предмети и знаци, мислят като термини от първа интенция. (Окам не доразвива този въпрос…)

Абсолютни и конотативни термини

Основополагащо е разделението от 10 глава на абсолютни и конотативни термини. Абсолютните не обозначават един предмет първично, а друг вторично. „Абсолютните имена са онези, които не означават нещо приоритетно, а друго или същото вторично, а каквото и да се означава чрез такова име, бива означавано еднакво и на първо място (aeque primo), както се вижда от името „живо същество“, което не обозначава нищо друго, освен биковете, магаретата и хората, както и всички останали живи същества, без да означава едни приоритетно, а други вторично, така че да трябва нещо да се означава в именителен, а нещо друго в някакъв друг падеж, нито да е необходимо в номиналната дефиниция да се въвеждат разни изрази в различни падежи или допълващ глагол“. 23

Конотативните термини означават едно нещо приоритетно, докато нещо друго – вторично. Те в собстевен смисъл, притежават номинална дефиниця, определяща какво представлява името. При дефинициите на тези имена обикновено е необходимо една тяхна част да е в именителен, а други нейни части да са в други падежи.

Категориите – абсолютни или конотативни термини?

В гл.10 Окам прилага същото това разграничение към аристотеловите категории. Само две от тях – категориите на субстанцията и качеството, са абсолютни категории, означаващи различна/отделна единична реалност. Останалите осем категории, следва да бъдат разбирани като конотативни термини: всички, които се придържат към мнението, че всяко нещо или е субстанция, или е качество следва да отстояват, че всичко което се съдържа в категориите, и което е различно от субстанцията и качеството са конотативни имена. Останалите категории не означават реалност различна от субстанцията или качеството, но приоритетно означават отделните неща, означени от абсолютните категории и добавят различна конотация.

Статута на трансценденталиите при Окам

Окам добавя и друга група от конотативни термини в същата глава – трансценденталните термини „истинно“, „благо“ и „едно“. Тези термини, взаимозаменими с „биващо“, приоритетно обозначават „биващо“, но означават (connote) и нещо различно от него. „Същото трябва да се каже за „истинно“ и „благо“, защото „истинно“, което се схваща като взаимнозаменимо с „биващо“, обозначава същото, което се обозначава от „познаваемо“. „Благо“, което е взаимнозаменимо с „биващо“, обозначава същото, което обозначава и изразът: „нещо, което бива желано и копнеяно според правилното мислене“. Това, което може да бъде схванато (приоритетно обозначено) от интелекта (в аблатив) – означеното.

От този анализ на термините в Сума на логиката, може да се заключи, че Окам подрежда трансценденталиите в отделна група термини от първа интенция, някои от които разбира като конотативни термини. В Сума на логиката биващото е представено като първата трансценденталия и то да може да се предицира за всичко.

Окамовият метафизически проект и възможността за научно отнасяне към действитеността (научно знание)

Действителността е контингентна, ала едно от изискванията към научното отнасяне към действителността е необходимостта (необходима валидност). Това означава, че в доказателството не може да се основава на категорични и утвърдителни изказвания – те не биха изразили фактическата даденост на нещата в света. Ето защо Окам избира да ги преформулира в хипотетични твърдения. Научните твърдения не са твърдения за нещо необходимо екстраментално биващо по определен начин. Те просто имат формата да бъдат необходими: необходимостта се свежда до модалност на изказа. Така, твърдение като „човекът е разумно същество“, придобива облика на „ако съществува човек, то той е разумно същество“. Необходими изрази, които включват термини, подстоящи за контингентни неща са еквивалентни на хипотетични пропозиции или такива за възможност, в смисъл, че те са истинни за всяко нещо, за което термините подстоят в актуалното време на съществуване на даденото нещо.

В пролога към коментара си към Физика на Аристотел, става ясно, че науките се занимават с твърдения. Логиката е нещо като мета наука, която борави с интенции, които се подставят за интенции. От подобна перспектива метафизиката също не се занимава с битието на биващото в неговата контингентност или с битието на Бога с оглед на неговата онтологическа необходимост, а само и единствено с необходимостта за имане на битие. Метафизиката борави с термини, съждения и тяхното съотнасяне. В този ред на мисли, не се разкрива знание за екстраменталната действителност, което да утвърждава наличието на принцип на каузалността или пък съществуването на телеология. Съществуват единичните субстанции, единичните качества и някои релации от сферата на триадологията, за които се подставят термини.

Така например, в Сума на логиката той привежда следния пример: биващото се подразделя на и на биващо във възможност и на биващо в действителност. Погрешно е според Окам подобно твърдение да бъде схващано така сякаш нещо, което няма битие в природата на нещата, но може да бъде, е истинно биващо, а нещо друго, което има битие в природата на нещата, е също така биващо. Той е убеден, че разделението проведено от Аристотел на биващо във възможност и такова в действителност означава, че понякога името „биващо“ се изказва при посредничеството на глагола съм с асерторични съждения, които не са еквивалентни на възможностните съждения, както когато се казва „Сократ е биващо“ или „белотата е биващо“; а за нещо друго името биващо се изказва само във възможностните, както когато се казва „Антихристът е биващо във възможност“ (и по същия начин за подобните на тези съждения. С това Аристотел казва, според Окам, че биващо може да бъде изказвано възможностно и действително.

Въпросът за собствения предмет на метафизиката при Окам

Метафизиката не е адекватно да бъде наричана Първа философия, заради особения ѝ предмет – тя притежава различни предмети с оглед на някакъв вид първенство. На трансценденталията биващо е присъщо първенството по предикация. С оглед на съвършенството обаче, първенство има понятието „Бог“. (въпросът за другия предмет на метафизиката – „Бог“, остава в страни от настоящото изложение).

Биващото се схваща, когато му съответства едно понятие, общо за всички предмети, което може да бъде изказвано за всички относно тяхната каквина (in quid) по начина, по който една трансценденталия (transcendens) може да се изказва с оглед на каквината. Следва да се отбележи, че до генералното поятие за биващо се достига, след като вече се е установило непосредственото знание за конкретните единични съществуващи неща.

Метафизиката като наука и понятието за биващо

Метафизиката като наука се схваща като съвкупност от твърдения, които имат единството си благодарение на единството на предициране на термина биващо. Понятието биващо е най-общият термин, който може да бъде схванат. Той се изказва унивокално, което се базира на предикацията на понятието. Не се визира определена реалност извън сферата на мисленето, която да е едновременно присъща и на Бога и на творението. Има едно понятие общо за Бога и сътворените неща, което се предицира за тях. (I Sent. 2, 9, P) биващото е понятие, което се предицира за всички съществуващи неща (ibid. X). Без допускането на унивокално понятие за биващо, според Окам, не е възможно мисленето на Бога. Окам предпоставя, че всички са съгласни, задето има някакво просто знание за Бога в този живот. Той не може да бъде познаван както е в себе си или според някакво просто понятие адекватно нему. Но следва да бъде познаван по в понятие, общо за него и другите неща.

Използвана литература:

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

thomasaquinasbodyandsoul

Тома от Аквино: психосоматичното единство на човека

Tweet Philosophy ~ Една минута философия

Една идея, която те е замислила. Няколко изречения, които са се превъртали. Като учудване по пътя. Touch. Scroll. Next... ~ от Георги Петков

Lux ex Tenebris - Light from The Darkness

Every morn and every night Some are born to sweet delight. Some are born to sweet delight, Some are born to endless night.

Тетрадки

личен блог на Георги Петков

Immanent Terrain

Art After Deleuze 2011-2012

%d блогъра харесват това: